Превратът на 19 август 1991 г. ли доведе до разпада на СССР?

Има известно увлечение в това човек да гледа събития, които е преживял, да се превръщат в история, в която всичко е добре интерпретирано, но споровете за това, какво точно се е случило, продължават.

Разпадането на Съветския съюз е класически случай.

През последните 30 години бяха предложени десетки обяснения за разпадането на СССР - от неустойчивостта на планираната икономика, до цената на опитите да се справи с американските разходи за оръжия, до националистическите стремежи, разгърнати при отслабване на цензурата, до чистата безчовечност на съветския комунизъм.

Ако все още има дебат защо СССР се разпада, то почти няма спор за това кога се случва този разпад. Червеният флаг със сърпа и чука, който се вее над Кремъл, е спуснат за последен път вечерта на 25 декември 1991 г., малко след като президентът Михаил Горбачов обяви оставката си по телевизията. На негово място беше вдигнат руският трибагреник. Това е моментът, в който за учебниците по история, СССР стигна до своя край.

И все пак не е толкова просто, пише Мери Дежевски за The Independent.  Можете да спорите например, че семената на съветската кончина са посяти веднага щом СССР е формиран от болшевишкото правителство през 1922 г.,  че в началото му се крие краят. Можете да кажете, че той действително се разпада с денонсирането на Сталин от Хрушчов в тайната реч през 1956 г., която отхвърли много от принципите, управляващи Съюза на съветските социалистически републики. Между другото - именно тогава Крим е прехвърлен под юрисдикцията на Украйна.

Може да се твърди, че Съветският съюз вече не беше нищо повече от празна черупка, когато Горбачов идва на власт през 1985 г. Или, че дори съюзът да е все още жив тогава, той престава да съществува във всеки смислен смисъл до 1989 г., тъй като когато Берлинската стена пада, комунизмът е отхвърлен в цяла Европа, а балтийските държави, заедно с Грузия, започнаха стремежа си да възстановят своята независимост.

Краят може и да е дошъл една година по-късно, когато Горбачов предложи договор за Съюз, предназначен да задържи всички заедно, като го трансформира от федерация отгоре надолу към общност отдолу нагоре. Или пък на следващата пролет, когато Борис Елцин - по силата на прякото си избиране за първи президент на Руската федерация - получи мандат на народа да открадне голяма част от властта на Горбачов.

Може да се изгради теория около всяко едно от тези събития, отбелязващи истинския край на Съветския съюз. Но Мери Дежевски предпочита да се фиксира на твърдия преврат срещу Горбачов, който започва преди 30 години - на 19 август 1991 г. Той продължава едва три дни, но променя всичко, започвайки с целия баланс на силите. Това прави Елцин безспорен лидер на Русия, комунистическата партия стана незаконна, а Горбачов бе президент на съюз, който се разпадаше ден след ден.

Това ускорява възобновяването на независимостта на балтийските държави - което веднага беше признато от западните страни, които никога официално не са приели принудителното присъединяване на Прибалтика от Втората световна война към СССР.  В рамките на дни почти всяка друга конституираща република на Съветския съюз беше излязла с декларации за собствен суверенитет или независимост, а в рамките на седмици много от тях провеждат вот за отцепване.

През есента това бяха по-скоро декларации за намерения, отколкото действия за реално отделяне, тъй като те не бяха възнаградени с международното признание, на което сега се радват балтийските държави. Всъщност - американската администрация не скрива, че смята балтийските държави за изключение и все още се надява, че съюзът под някаква форма може да бъде спасен. Алтернативата - разпадането на втората ядрена свръхсила беше твърде значителна възможност за обмисляне.

Тези опасения бяха споделени от най-голямата от централноазиатските държави - Казахстан, която стана последната от съветските републики, приели декларация за независимост, само дни преди Горбачов да подаде оставка. Но ходът, който наистина се оказа решаващ, е референдумът в началото на декември в Украйна, който предизвика преобладаващ вот за независимост.

Само седмица по-късно, на 8 декември, лидерите на Русия, Украйна и Беларус се срещнаха в ловна хижа в Белавежска пуща в Беларус, отказаха се от договора от 1922 г., който създаде СССР и създадоха това, което те наричаха Общността на независимите държави на негово място. Това бяха трите държави, които първоначално бяха формирали Съветския съюз, а това им даде съдебната власт да го разпуснат.

Тяхната идея за бъдещето - конфедерация на независими държави - беше по модел на Европейската общност, която по странност се превърна в по-политическия Европейски съюз благодарение на Договора от Маастрихт, който бе финализиран от правителствените ръководители през двата дни (9–10 декември), веднага след като Белавежското споразумение накара Съветския съюз да се движи в обратната посока. ОНД така и не възниква, въпреки амбициите на новозависима Беларус със столица Минск да се превърне в Брюксел на новата групировка. Центробежните сили, разкъсващи Съветския съюз, просто са твърде големи.

Превратът от 19 август на практика унищожи центъра на съветската власт, ускорявайки сепаратистките тенденции, отприщвани от реформите на Горбачов. Той представлява истинският край на Съветския съюз. Това се дължи и на това, което ходът на преврата демонстрира за промените в Русия - най-голямата и доминираща съставна част на СССР.

Превратът е извършен от самоназначен Комитет за извънредни ситуации, който се отправя към вилата на Горбачов в Крим, където семейството му се наслаждава на лятната си ваканция. Комитетът го принуждава да подаде оставка поради измислени причини като "влошено здраве" и завзема власт за себе си с предлог за "спасяване на страната".

Но превратът се проваля, на какво се дължи това е от решаващо значение. Неговите лидери не можеха да упражнят властта, която се опитаха да завземат, и до 21-ви всичко беше приключило - тогава Елцин изпрати делегация да освободи Горбачов и да върне него и съпругата му Раиса обратно в Москва. Москва, която Горбачов бе напуснал, за да си почине, и Москва, която го посрещна при завръщането му, обаче бяха различни места.

Разбира се, превратът от самото начало изглежда аматьорски. Организаторите бяха успели да поемат контрола над медиите - в онези дни има само контролирани от държавата медии, а  те от своя страна се държаха по стандартния начин в извънредна ситуации - обединявайки всички канали и излъчвайки едно и също - в този случай стар запис на Лебедово езеро (в черно и бяло), с изявлението на Комитета за спешни случаи, превъртяно през него. Но те не отразяват това, което се случва по улиците, дори и в центъра на Москва.

Около 8 часа сутринта колони от военни превозни средства, включително бронетранспортьори, влизат града. Движението на автобуси, тролейбуси и лични автомобили дори не е смутено от военния конвой. По улиците почти няма блокировки. Елцин от своя страна излиза от парламента на Руската федерация, изкачва се до най-близкия танк, без да има защита около себе си - нито собствена, нито от който и да е военен персонал, който се опитва да го спре - и изнася речта, която затвърждава властта му. Тези изображения, впоследствие излъчени по целия свят, но не и в СССР, станаха определящите образи на преврата или по-скоро съпротивата срещу него. Но това по онова време не се виждаше. Преди да се появят социалните медии или дори безплатните станции за излъчване, има малко начини да се излъчват новините, освен чрез нестандартни стационарни телефони или от уста на уста.

До ранната вечер слуховете и краят на работния ден имаха своя ефект, а около парламента на Руската федерация започна да се събира много по-голяма тълпа. Има и още няколко признака, че превратът върви по план - тези, които бяха видели Елцин на танка, носят цветя и ги поставят в кулите на танкове.

След това се провежда и неудобната пресконференция в медийния център. Но за заговорниците тя беше голяма грешка, не на последно място, защото те са достатъчно наивни, за да отговарят на спонтанни въпроси от залата, и защото тези въпроси, зададени от съветски, а не от чуждестранни репортери, бяха толкова смели, а отговорите бяха толкова неадекватни.

Ако тогава успехът на преврата е под съмнение, то опитът за завземане на властта в никакъв случай не беше приключил. Това, което се случва по-нататък, е също толкова забележително, колкото речта на Елцин от танка и въпросът на Малкина на пресконференцията. Стотици московчани се събират пред Кремъл, под проливния дъжд и увеличаващата се тъмнина, за да защитят Елцин и да се противопоставят на преврата. Младите мъже се втурват в мазето на сградата, за да се закълнат като доброволци и да бъдат напръскани със свещената вода от православните свещеници, преди да заемат позиции извън сградата, където очакват,  че може да се наложи да умрат.

Танковете започват да се движат късно вечерта, обикаляйки около вътрешния околовръстен път на Москва, но те не отиват никъде и има само един сблъсък, когато трима души са убити, опитвайки се препречат пътя на една от машините. Някои служители на държавната телевизия се противопоставят на извънредното положение, за да съберат и излъчат драматични кадри от Червения площад.

Също така се оказа, че филмът на съветските журналисти за танковата реч на Елцин е бил изпратен на летището и е поверен на пътник, пътуващ за руския Далечен Изток, където е излъчен на следващата сутрин. Който и да е решил да направи това, е разбрал, че ефективната цензура може да не се простира до Тихия океан и че разликата във времето означава, че тя ще може да бъзе ицлъчена в началото на бюлетина за деня. Но минават още ден и половина, преди заговорниците да се откажат и Елцин да поеме цялата отговорност.

Тези три дни бележат края на Съветския съюз. Но също така е странно да се четат единодушните ретроспективни преценки на историците, че превратът винаги е бил обречен на провал. Не беше. В продължение на 36 часа съдбата на тази огромна държава виси на косъм. Причините, поради които се провали, обаче са същите причини, поради които Съветският съюз се разпада.

Не просто заговорниците не бяха достатъчно ефективни или безмилостни, за да наложат волята си. От своя страна руснаците имаха лидер, в лицето на Борис Елцин, който публично отхвърли преврата. Това беше достатъчно за войските, които също направиха това, когато преместиха танковете си от Червения площад и започнаха да обикалят по околовръстния път. Също така московчани от всички поколения и произход бяха достатъчно смели да излязат на улицата, за да защитят своя президент и парламент, а ново поколение професионалисти - включително кворум от журналисти - избраха да се разбунтуват. Именно тази всеобхватна промяна в начина на мислене сложи край на Съветския съюз.

Мери Дежевски отхвърля широко разпространената теза, че Съветският съюз просто се е превърнал в днешна Русия без големия пробив, характеризиращ свалянето на комунизма в цяла Европа, тъй като държава след държава се отказва от съветското иго.